Не съм писала от година тук... и сега не пиша защото искам някой да чете, хора в този форум явно не влизат от отдавна. Не, пиша, защото имам какво да кажа.
Няма да разказвам живота си през тази година. През нея се случиха прекалено много неща, че да ги изредя, прекалено много почувствах, че да го опиша в думи...
Не, сега искам просто да пиша каквото мисля...
Не ми остана повече къде да бъда себе си. Нали знаете, когато просто ти се иска да изкрещиш от прозореца едно нещо. Понякога чувството е толкова голямо... и тогава пишеш върху стената си във фейса или в описанието си в скайп... освен когато във фейса или в скайп има някой, който може да разбере какво си написал, а не трябва. А когато това е така и на двете места...
Е, на мен ми остават форумите.
Но дори и там не съм себе си. Аз съм героиня, аз нося нейната маска. Аз се преструвам, но никога не съм искрена.
За това пиша тук. Защото ми се иска да имам дневник, но никога нямам да имам достатъчно постоянство, че да започна книжен.
И така, скъпо дневниче, ето ме пак. Защото имам какво да ти кажа.
Бях мислила да не се връщам назад, но се налага. Налага да се върна на онзи съдбоносен 14 февруари. Онзи ден аз се чувствах прекрасно - празнувах този ден като всички останали. Нямах си никого, но пък самия празничен дух ме радваше. Аз не съм завистлив човек, радвам се и на чуждото щастие.
Само че повече никога чуждото щастие няма да ме радва на този ден. Ще решите, че някой ми е разбил сърцето и ще си кажете, че ще ми мине, но пък това не е така. Този ден не просто ми разбиха сърцето. Този ден умря една част от него. Завинаги. Остана една рана, която няма да заживее. Защото няма начин да върнем мъртвите, нали?
От този ден аз много се промених. Преди аз исках безсмъртие. Исках го, за да мога да даря с него семейството си и да му се наслаждавам заедно с Любовта. Но сега знам, че вечността за мен би била прекалено тежка. Аз сега не искам да живея. Безсмъртието обаче, то ме гложди. Единственото, което искам е да умра. Ако, както в мечтите ми, със семейството ми живеем в една грамадна къща и се наслаждаваме на живота... е, в сърцата на всички ни ще липсва едно парче от пъзела. Няма да го има. И всеки път, щом видя къщата, ще плача. Защото когато я строях направих едно място, което никога не ще се запълни. Никога.
Но сърцето, то лети, закача се, лети. И щом се отлкъсне от едно място то иска отново да се закачи. И тогава се случва онова, което някои наричат любов от пръв поглед. Любов към някого, който едва ли я заслужава. Но на който ти му я даваш, защото няма на кого другиго. Той пръв ти се е паднал.
Човек често се влюбва и отвлюбва така. Всеки път, щом сърцето на един човек се откачи то болката е непоносима и всичко, което искаме е да я утешим.
Проблема е, че има рани, които не се зашиват. Рани, които просто не могат да станат по-дълбоки. Когато онова случайно момче ми каза, че не ми харесва... приех го с усмивка. Вече бях прекалено наранена, че да се нараня още. Сърцето ми вече кървеше. Една рана... тя не беше нищо. Няколко дни тъга, но това е. В крайна сметка това не е истинската любов, а просто едно временно увлечение, което идва и си отива, тъй като сърцето ви го търси.
Времето... ето истинския лек. Той, естествено, никога няма да зашие раните ви. Просто с времето кръвта ще се изцеди, ще остане прекалено малко. Толкова, че един ден ще се сещате с усмивка за този човек. Тъжна, но все пак усмивка. И никой няма да знае защо примерно тази тъжна усмивка се появява всеки път, щом играете шах или попаднете на футбол. Защо тя е там когато слушате Уака-уака на Шакира. Само вие, но това ще ви стига. Сълзите ще напират, но няма да излязат. Кръв в раната ще има прекалено малко.
Понякога имаме чувството, че кръвта няма да свърши. Но все пак... след година, две, три... все някога ще остане прекалено малко. И в зависимост от това кого су загубил и на колко си, ти ще продължиш живота си или...
или няма.
Аз ще го продължа, естествено. Аз съм само на 13, живота е пред мен. Чудесен пример за това е мама. Тя е губила повече от мен, но сега е щастлива, стига да не засягаш определени теми. Тогава спомените пак излизат.
Но някои хора няма да продължат. Например пра-дядо. Естествено, той има другия си син, внуци, снахи... но... той вече е губил прекалено много. И е останал прекалено самотен.
Или баба. Тя успява да забрави щом ние сме до нея. Но сега вуйчо ще замине за Брюксел, ние сме в Канада... и тя ще остане сама. Какво ще я държи?
А сега ставам, нямам повече желание да пиша. Дойдох тук, за да кажа едно, но накрая казах съвсем друго, по-важно. Стана ми по-леко... Значи съм добре.
