Парещи сълзи се стичаха по лицето ми. Сълзи, които чакаха години за да излязат на повърхността. Сълзи, които бях успяла да подтисна дори когато го убих. Как можах? Как можах да убия единствения, който съм обичала, когото все още обичах. Та той ме мислеше за ангел, как по-дяволите беше мислил това? Та аз бях изчадие. Заради мен сега той беше мъртъв. Искаше ми се и аз да го последвам. Животът ми без него не беше живот. Нямаше го щастието, нямаше я тръпката. Нямаше нищо. Нямах сърце. То беше умряло заедно с него. Бях една развалинина без него, без своята любов. Как бях могла да съм толкова сляпа? Опитвах се да го предпазя от тях несъзнавайки, че аз съм още по - голямо чудовище, че аз бях опасността.
- Мамка му. - казах през сълзи и се препънах в един изсъхнал клон. Полетях към земята, но не направих нищо. Бях прекалено слаба, прекалено наранена за да реагирам. Просто се строполих там, в калта и се свих.
Болката и тъгата замъглява съзнанието ми. Не ми позволяха да разбера, че съм някъде навътре в гората, може би загубена. Далеч от слънчевата светлина и от академията, но какво значение имаше? Никакво! Нямаше никой, на който да разчитам там. Тези, които някога ми бяха семейство и близки бяха мъртви. Заради мен! Аз бях виновна за всичко. Не те, а аз трябваше да съм мъртва.
-Хей...? - прошепна някой и усетих ръцете му около себе си само. Не погледнах кой е. Нямаше защо. Не исках да знам. Не ме интересуваше. Исках единствено всичката тази болка да спре.
-Спокойно, спокойно... - започна той утешително, а аз поклатих безпомощно глава и се присвих още повече.
-Той...мъртъв е....заради мен! Аз съм чудовище! - промълвих и надигнах глава за да погледна към момчето. Сините му очи изучаваха моите. Сякаш проникваха в душата ми и му позволяваха да разбере всичко за мен. Отклоних поглед раздразнено. Не исках никой да ме вижда такава избърсах сълзите си яростно, но нямаше особен ефект, защото продължавах да плача.
-Махай се. - изсъсках. Мразех да съм слаба и дори в този момент не исках никой да ме вижда такава. Предпочитах репутацията ми да е на бездушна кучка отколкото на лигла.
-Добре ли си? - попита момчето и отдръпна ръцете си от мен предпазливо все едно щях да го ухапя.
-Точно така. Бягай, като всеки нормален. Страхувай се. Преди да съм убила и теб. - изсъсках иронично. - Ще бъда добре, ако се разкараш! - допълних и се дръпнах настрани. Въпреки думите ми момчето посегна предпазливо и докосна вече спластената ми от кал коса.
-Съжалявам... - прошепна той и в погледа му се четеше съжаление, а в чувствата му се долавяше и болка. Нямах и на идея защо по - точно, но не ме и интересуваше.
-Майната ти! - това беше единствения ми отговор и се изправих. След това с бързи крачки се отправих към академията или поне се надявах да вървя на там. Избърсах сълзите си благодарна, че вече не плача. Отново подтиснах болката и спомените до колкото беше възможно и хвърлих гневен поглед към момчето.
